Арбитражите – посегателство срещу правата на гражданите
В последната година особена популярност придобиха проблемите в арбитражните съдилища, на които внимание обърна омбудсмана ни – Мая Манолова, тъй като до този момент единствено шепа юристи, алармираха за ескалиращите опасности за правата на хората.
Всъщност, проблемът с арбитражите не е нов и проблемът започва от Народното събрание. Българският законодател за пореден път отказва да изпълни конституционните си задължения и да приспособи един нормативен акт, приет през далечната 1988г, към съвременните проблеми на обществото.
Какви са проблемите в арбитража?
Арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка, която обуславя компетентността на арбитражния съд да разгледа повдигнатия пред него спор – чл. 7, ал. 1, изр. второ ЗМТА. Тази разпоредба на закона обаче вменява задължение само и единствено на съответния арбитраж да съблюдава спазването й. Такова задължение не съществува за обикновено мнимия кредитор, който прибягва до услугите на арбитражите, за да „заобиколи” служебното начало и принципа на законността, които българският държавен съд съблюдава съобразно правилата на закона – чл. 7 и чл. 5 от Гражданския процесуален кодекс. Уредбата в Закона за международния търговски арбитраж е създадена при обществен строй, когато самите арбитражни съдилища са били много ограничен брой и са били съставени от имените български юристи или пряко контролирани от държавата. Такива са били Арбитражният съд при Българската търговско-промишлена палата и Върховният държавен арбитраж. Именно поради тази причина, предвидената в закона процедура е такава, че се „преминава” както „през” арбитража – за постановяване на решение, така и „през” държавния съд за издаване на изпълнителен титул, който всъщност е ценната книга въз основа на която се образува изпълнително дело при съдебен изпълнител. Макар „кредиторите” да трябва да сезират и арбитраж, и държавен съд, преди да могат да запорират доходите Ви, то частният съд и държавният проверяват съвсем различни факти.
Така например арбитражният съд е този, който трябва да провери дали има валидно арбитражно споразумение, т.е. такова прието писмено от всяка страна, докато държавният не само, че не трябва да проверява подобно обстоятелство, на него е забранено да изследва този въпрос – чл. 51 от ЗМТА. Държавният съд следва да изследва единствено въпросите има ли писмено решение, подписано от член на съответния арбитражен съд и има ли обратна разписка, установяваща, че сте получили въпросното решение. Само и единствено тези два документа се предоставят на държавния съд и само въз основа на тях, без да Ви уведомява, последният разпорежда срещу Вас да бъде издаден изпълнителен лист.
И затова, макар в закона да е предвидено, че за съгласието между две страни, даден спор да се разглежда от арбитраж следва да се следи служебно, то от съществено значение за правата на гражданите е това в чия тежест е вменено това задължение. След като, съгласно действащата уредба на закона – чл. 7, ал. 3 и чл. 51 ЗМТА, това е задължение само и единствено на съответния арбитраж, то е обяснимо и защо това задължение не се спазва. Защото повечето „нароили се” арбитражи са създавани именно с цел злоупотреба с тази неадекватна законова уредба, която позволява дадено лице да бъде осъдено при негово бездействие. В закона не само, че липсва санкция за съответния „арбитраж” ако не изпълни задължението си да не разглежда дела, по които и двете страни не са съгласни да бъдат постановявани актове именно от този арбитраж, но и са въведени редица „подводни камъни” като например разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗМТА, която предвижда, че в момента, в който получите искова молба от съответния арбитраж следва в предоставения от самия арбитраж срок за отговор да се направи изрично възражение, за несъгласие арбитраж да разгледа делото. Ако се пропусне срокът, който самият арбитраж, разбирайте „кредитор”, който стои зад него, е указал, то съдът ще разгледа спора в най-кратки срокове и то без Ваше участие. В самия Закон за международния търговски арбитраж – чл. 24, е предвидена автономия за самите частни „институции”. Арбитражите сами си създават правила, т.е. и сами определят срокове, които имат действие и спрямо гражданите. Т.е. ако даден арбитраж, по силата на делегацията на чл. 24 ЗМТА, определи в своя Правилник едноседмичен срок за отговор ( под претекст, че това било за ускорено разглеждане на делата, каквато е всъщност целта на закона ) , то гражданите разполагат само с една седмица, в която да възразят изрично.
В практиката си, ВКС приема, че се съгласявате спорът да се разгледа от арбитраж, независимо, че липсва арбитражно споразумение, ако не направите изрично възражение, в този смисъл и едновременно с това участвате активно в процеса, без да оспорвате компетентността на арбитража. Това е изведено от новелата на чл. 7, ал. 3 ЗМТА. Българската върховна съдебна инстанция приема, че активно поведение е това, изразяващо се в извършване на процесуални действия, а не единствено в липса на възражение за компетентност.
Също така, при липса на възражение за компетентност на арбитража, бездействието и пасивността ви няма да ви донесат благоприятен за вас резултат или липса на осъждане. Напротив, най-вероятно ще бъдете осъдени, за за което ще узнаете при запор върху получаваните от Вас доходи след определен период от време. Когато получавате различни книжа, уведомления и каквото и да е друго от съответния арбитражен съд и не потърсите правна помощ Вашият мним или действителен кредитор, ще Ви осъди с лекота и ще поиска издаване на изпълнителен лист срещу Вас. Истинският държавен съд ще е длъжен да удовлетвори това му искане, дори и съответният съдия да е наясно, че между Вас и кредитора липсва арбитражно споразумение. Съгласно разпоредбите на Закона за международния търговски арбитраж – чл. 51, ал. 1, държавният съд следи служебно единствено дали има постановено решение от арбитража и дали сте го получили. Ако това е така, то срещу Вас ще бъде издаден изпълнителен лист и ще се образува изпълнително дело. Тогава ще имате една единствена възможност за защита и тя ще бъде в краткия срок от три месеца от получаване на решението, да сезирате Върховния касационен съд с искане за отмяна на процесното решение – чл. 48 ЗМТА. Пред Върховният касационен съд адвокатската защита е задължителна по закон, поради което не можете да отмените решението сами.
Именно тези неуредици в посочения по-горе закон са и в основата на създаването на стотици арбитражи, които механично „бълват” хиляди решения срещу гражданите. Нашето бездействие не само улеснява, то е и единствената причина за този обществен феномен. При ангажиране на услугите на адвокат както принудителното изпълнение срещу Вашето жилище и доходи, така и тежката и скъпоструваща процедура пред Върховния съд биха били избегнати. От нас, гражданите, зависи дали ще позволим да бъдем осъдени или ще потърсим правата си. А когато потърсим правата си, арбитражите ще станат безполезни за тези, които са ги създали, защото не ще им носят печалба, и ще изчезнат така скоропостижно, както са се появили.