201604.18

Истината за Топлофикация и т.нар. „сградна инсталация”

В множество съдебни решения се наблюдават мотиви, буквално копирани едни от други, без да е упражнено правото и задължението за тълкуване на закона и то съгласно принципа за най-благоприятен за потребителя, се приема, че има наличие на договор, по силата на закона, при действащи ОУ, между потребителите и Топлофикация.

Тези констатации са правно неприемливи. Съгласно чл. 8 от ЗЗД – договор е съглашение между две или повече лица. Следователно, тълкувайки израза ”съглашение”, то той предполага „съгласие”, т.е две насрещни съвпадащи волеизявления. Видно е, че когато едно „облигационно” правоотношение се създава по силата на правна норма, то не може да бъде договорно /ОУ са само съдържанието на даден договор, но не могат да бъдат основание за възникване на такъв/.Т.е за да бъде обвързан един потребител от ОУ, първо следва да е сключил договор.

Да се приеме, че съществува договор, по силата на закона, противоречи на основни принципи на правото – като свобода на договарянето, наличие на съгласие, равнопоставеност на страните. Ето защо, в такава хипотеза имаме „договор”, възникващ едностранно и то по силата на закона, като държавата налага на един свободен частноправен субект, да стане „клиент” на определено частно търговско дружество, без да се изисква неговото съгласие и даже въпреки изричното му несъгласие.

С оглед това безпрецедентно решение на законодателя, обслужващо интересите на частен търговец и ограничавайки основни човешки права, като правото на свободно изразяване на мнение, каквото е изказването на съгласие или несъгласие относно възникването на определено облигационно правоотношение и поемане на задължения по него, противоречи на нормативен акт от по-висока степен, какъвто е Конституцията, в чийто чл.30 чл.32 и чл 37 е прогласена свободата на личността , свободата на мисълта и свободата на изразяването.

Безспорно, лишавайки човек от правото му на избор и свободно изразяване на съгласие, респ. несъгласие и налагайки му едностранно участието му в нежелани „облигационни правоотношения”, са в разрез с така прогласените и защитени от КРБ основни свободи.

На второ място, ако се следва „логиката” на законодателя, съгласно чл. 92 т.4 от ЗЕ, страна по сделката с електрическа енергия е крайният клиент. Съгласно § 1. т. 27г.вр. с 27б „Краен клиент“ е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. В чл. 153 ал.1 е прието, че клиенти са и всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, независимо че не купуват електрическа енергия.

Следователно „клиент” всеки титуляр на право на собственост или др. ВП и е страна по сделката с елекрическа енергия, съгласно чл.94 т.4 от ЗЕ. Щом е налице сделка/договор, то по отношение на него са приложими всички правила на ЗЗД, при липса на специална уредба, като императивните норми на закона не могат да бъдат дерогирани от никакви ОУ, ако ще и одобрени от КЕВР.

В случай, че съгласно чл. 87 ЗЗД клиентът е недоволен от качеството на услугата и нереалното отчитане при определяна на такса „сградна инсталация”, считаме, че не може да бъде лишен от правото си да отправя предупреждение към Топлофикация, че изпълнява некачествено, в нарушение на чл.69 от ЗЕ и чл.5 от ОУ, своите задължения по сделката, с предупреждение, че ако нарушението продължи, договорът ще бъде развален в едномесечен срок от отправяне на предупреждението.

Същото предупреждение считаме, че следва да е отправено устно, тъй като липсва писмен индивидуален договор, а същия възниква по силата на закона, а и при приемане на ОУ не съществува условие за писмено приемане, и следователно не важат условията на изр. последно на чл. 87от ЗЗД. При липса на подобрение и последвала промяна в доставяната услуга, следва да е възможно клиентът със заявление, с което уведомява Топлофикация, да развали договора, като отправи волеизявление съгласно чл.62 от ЗЗП, че не желае да му бъде доставяна топлинна енергия за отопление.

Съгласно чл. Чл. 11. (1) от ОУ „Купувач – самостоятелен потребител, има право да се откаже от ползване на топлинна енергия.” Продавачът е длъжен да извърши исканото прекратяване в срок до 15 дни след постъпване на заявлението.

Следователно Топлофикация е длъжна да прекрати топлоснабдяването в срок от 15 дни от датата на заявлението. С въвеждането на Чл. 62. ал.1 от ЗЗП не се дължи заплащане на доставката на електрическа енергия, централно отопление на потребител срещу когато доставките са извършвани без искане от негова страна. Азбучно известно е, че при двустранен договор когато страна по едно облигационно отношение има повече от един длъжник, говорим за множество на длъжниците.

При множество на длъжниците, според общото правило, облигационното отношение се разделя между участващите в него лица. Налице са толкова независими едно от друго вземания и задължения, колкото кредитори и длъжници имаме. Всеки един от потребителите – длъжници, съответно има право да развали едностранно договора по отношение на себе си, което е в унисон и счл.11 от ОУ на Топлофикация.

Понятието „потребител” се използва за индивидуализирането на физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена сграда-чл 153 от ЗЕ. Същото понятие е използвано в друг закон, а именно ЗЗП, като легалната му дефиниция е в § 13 на ЗЗП – „потребител” може да бъде само физическо лице. Следователно, съгласно чл.11 ал.1 от ОУ, клиентът може да се откаже от ползването на услугите на Топлофикация, да развали договора, съгласно чл. 87 от ЗЗД поради некачествено изпълнение, поради което вече няма да има качеството на страна по сделка, съгласно чл.94 т.4 от ЗЕ.

Лице, което вече не е страна по договор с Топлофикация, не е обвързан от ОУ на дружеството. Клауза предвиждаща невъзможен пълният отказ от предлагана услуга считаме за неравноправна, тъй като налага на клиента задължение да ползва услугата, независимо от това дали е доволен от качеството й, дали иска да ползва друг доставчик на топлинна енергия и дали Топлофикация спазва договорните си задължения.

При наличието на чл. 62 от ЗЗП, приложението на чл.153 от ЗЕ е невъзможно. От 2007 г. Законът за защита на потребителите не само е с предимство пред всички останали закони, но и потребителите не могат да се отказват от правата си, предоставени от ЗЗП. Заради нелоялното поведение на повечето търговци в енергетиката в РБ бе приета директива 2011/83 ЕС, в която изрично се уточни, че правата на потребителите са в пълна сила и при търговията с ел.ток, вода, газ и топлоенергия.

Невъзможно е в една правова държава, да се прилага от съдилищата закон, който е в неблагоприятен за потребителя, противоречи на ЗЗП, вменява на лицата да бъдат насилствено третирани като клиенти и да бъдат задължавани да участват в нежелани облигационни отношения и да им бъдат натрапвани задължения да останат клиенти на едно частно търговско дружество, независимо, че са недоволни от услугите му.

Дори да се приеме, че клиентът дължи суми за отдадената топлоенергия към общите части на сградата, то Топлофикация считаме, че не е активноправно легитимирана да търси заплащане на въпросните суми към нея. Тя не е в договорни отношения с отделния потребител, поради което, следва да търси претендираните суми от Етажната собственост, или с инвеститора, присъединил сградата към топлопреносната мрежа, с които твърди, че има сключен договор.

Сумите дължими за поддръжка на общите части, включително за отопление, вода, чистачка и т.н. се определят по правилата на чл. 51. (1) от ЗУЕС „Разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят по равно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. „ Разпоредбата не само е императивна, а и определя режима и реда, по който се заплащат разходите по общите части на сградата. Следователно само Етажна собственост може да търси суми от отделния потребител за непогасени задължения към общите части на сградата, но не и търговското дружество.

Отношенията между съсобственици в сграда в режим на етажна собственост, по отношение на задълженията за общите части на сградата, се регулират от специален закон. Ако Топлофикация твърди, че е сключила договор с ЕС, то следва да изисква заплащане на дължимите по договора суми от ЕС, като неучастието в общите задължения се урежда между ЕС и отделните собственици, по реда на чл.38 ал.2 от ЗУЕС.

Дори да се приложи чл. чл. 143, ал. 3 от ЗЕ, то той има отношение към размера на задълженията на отделните съсобственици, но не и по отношение на активноправната легитимация на Топлофикация да претендира сумите, като дължими към нея.

Напротив, законът може да създаде задължение за участие в разходите към обща вещ, може да въведе и специален ред за изчисляване на тези разходи за обща вещ, но не може да въведе задължение нито за сключване на договор, нито задължение за участие в такъв въпреки развалянето му и изобщо държавата не може да се меси в частноправни отношения между равнопоставени частноправни субекти като едностранно ги въвлича в договорни правоотношения. Следователно, дори конкретните суми да са дължими и правилно изчислени, то те се дължат към етажна собственост, а не към Топлофикация.

С Директива 2012/27/ЕС от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, отново е въведен принципът на Директива 2006/32/ЕО за за реалното отчитане на потребената енергия и реалното й включване в сметките. Според (30)и (31) от Директива 2012/27 ЕС относно енергийната ефективност отделните потребители трябва да получават от доставчика на енергия „ясни сметки въз основа на действителното потребление достатъчно често, за да им се даде възможност да регулират потреблението си на енергия”.

В този смисъл са и Приложение VII във връзка с чл.10, пар.1 от Директива 2012/27 ЕС, (32), чл.9 и чл.10, пар.2 от същата директива, чл.4, ал.1, т.3 във връзка с чл.4, ал.4 от Закона за Защита на потребителите (ЗЗП), чл.5, чл.16, чл.17, чл.19, чл.20, чл,68е, ал.2 и др. от ЗЗП, чл.5 от Директива 2011/83 ЕС относно правата на потребителите, изискващи ясни, недвусмислени и лесно разбираеми от потребителите сметки, което да им позволи както да определят икономическото си поведение, така и да предприемат действия за пестене на енергия.

Това обаче е абсолютно невъзможно при определянето на такса сградна инсталация, тъй като тя не подлежи на реален отчет, не може да бъде контролирана от потребителя, нито неговото поведение има отношение към размерът на въпросната такса. Това е така, защото такса сградна инсталация е формула Сградната инсталация не се измерва, а се изчислява . Определя се по формула към т.6.1.1 на „Методика за дялово разпределение на ТЕ в сгради етажна собственост“ приложение към чл. 61, ал.1 от Наредба 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и се разпределя пропорционално на проектните отопляеми обеми на имотите.

Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, зависи не от потребеното количество топлинна енергия в отделните имоти, а от вида и топлофизичните особености на сградата, на отоплителната инсталация и пр. фактори, като е видно, че методиката може да даде само някакви произволни и крайно неточни резултати, като същата противоречи на нормативен акт от по-висока степен, а именно ЗЗП и не следва да бъде прилагана. Изчисленията на база методиката не взимат предвид редица фактори, влияещи върху крайната цена.

Така дължимите такси за сградна инсталация се изчисляват, като се взима предвид количеството топлина преминало през отоплителния период през вертикалните тръби на сградата, по които тече топла вода с определна температура. Топлината на водата минаваща през въпросните тръби зависи от температурата на въздуха, изолация около тръбата и др. Т.е. апартаменти, които не са санирани, или със сменена дограма изразходват много повече от тази топлина, а други апартаменти не само не изразходват, но има собствениците, които се отопляват по други начини, като не само допринасят също за отопляването на сградата, но понякога техният принос далеч надвишава този на Топлофикация.

По тази причина не е възможно да се измери какво е било качеството топлинна енергия, нито нейната температура в отделния имот. Въпросната формула не взима предвид възможността определени измервателни уреди в имоти от сградата да не са отчетени коректно по различни причини (манипулации, разваляне, корупция и т.н ).

Формулата за изчисляване на технологичните загуби е прогнозна, а данните за нея се подават едностранно от Топлофикация. Нещо повече Топлофикация България ЕАД ифирмите извършващи отчет и разпределение принадлежат към една и съща икономическа група. Поради това, те не отговарят на критериите за трета независима страна по § 1, т. 30 от ЗИ. Т. е. двете предприятия не са икономически независими, което дава възможност да се упражнява общ контрол, влияние и координиране на условията и от друга страна потребителите не разполагат с възможност да посочат лицето, което да извърши проверка на топломерите и абонатната станция, в показанията на които се съмняват, макар че поемат разходите за инициираните от тях проверки.

Поради всичко това никой собственик на имот не може да предвиди какво количество ТЕ ще му бъде начислено от Топлофикация-София т.е. не може да контролира семейния си бюджет. Затова разпоредбата на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ, която предвижда, че „Клиентите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.“ не трябва да бъде прилагана, доколкото е напълно противоконституционна, противоречаща на разпоредбите на чл. 4 и чл. 17, ал. 2 от КРБ, както и на цялото европейско и национално законодателство.

Свържете се с нас!
4.5 (90%) 36 гласа